На 18 август 2017 г. прекрачих прага на Висшето военноморско училище. Стартира нов етап в моя живот. Сложих празния пагон и затропах с крак. Изключих мозъка и започнах вечно да „слушам“. Погледнах към фронта и спрях да мисля. Просто изпълнявах. Бях в строй, с униформа и отивах към знамето. Никога няма да забравя първата сутрин, в която слушахме химна… побиха ме тръпки, настръхнах, очите ми се насълзиха. Бях щастлива, че имам възможност да усетя това чувство. И друг път съм слушала химна, и друг път съм виждала знамето, но този път беше различно. Бях горда, че съм част от нещо значимо. За първи път наистина бях горда, че съм българка!
Не съм си мислела, че така ще ми се развие животът. Но това беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Това беше най-правилният ми избор досега… не съм се съмнявала и за минута, не съм съжалявала и за секунда! Нито един път не ми е минавала мисълта да се откажа! Благодарна бях още от първия ден в строя! Благодарна съм и днес! Всеки ден по няколко пъти си помислях, че съдбата си знае работата и че аз неслучайно съм тук. Всяка вечер в строя с периферно зрение наблюдавах красотата на залеза, на луната, на дървото, растящо точно срещу мен в столовата. Наблюдавах го как окапваше, как се заснежаваше, а сега го гледам как разцъфва.
Наблюдавах природата, за да не забравя откъде съм тръгнала, с какви цели идвам и коя съм аз. Дишах дълбоко, спокойно и осъзнато и не се страхувах от това, което ме очаква. Някак си просто бях сигурна. Сигурност… точно това усещах, знаех го… Знаех, че моят път е сред курсантските редици. Осъзнавах всичко, което се случва. Исках да науча глупавите рапорти, за да започна да правя нещата като хората. Да науча дългите командирски имена и задълженията на военнослужещия. Тотално забравих за медицината. Аз бях войник.
Моментите, които най-много ценя, това са най-тежките моменти, защото точно те ни градят. Това са важните моменти тук… Общата несгода, общите наказания и общата работа ни правят екип. Карат те да мислиш за другия: когато решиш, че си на дъното на своите възможности, когато си мислиш, че повече не можеш и една обиколка да избягаш, когато си привел глава към земята, изоставаш от строя и си повтаряш: „Спирам, не мога.“ Тогава някой те хваща за ръката и те връща обратно в редиците, и ти казва: „Още малко! И това ще мине!“ И ето, че намираш сили да продължиш. Отнякъде се появяват… не за още една, а за още пет обиколки напред! Защото не си сам, заедно сме. Поделяме храната, поделяме цигарите, поделяме и наказанията, преглъщаме несполуките и потъпкваме егото. Споделяме си ядовете и радостите. Смеем се заедно, плачем заедно, учим заедно, пеем заедно, пием заедно, живеем заедно. НИЩО НЕ ДЕЛИМ! Няма какво да делим! Заедно сме започнали и с общи усилия заедно ще извървим своя път в курсантските редици!
Затова не искам да пропусна и тази възможност да благодаря! Благодарна съм, че имам точно тези командири. Благодарна съм, че съм с точно тези хора в стая. Благодарна съм, че уцелих точно тази рота и точно това Училище. Благодарна съм, че срещнах всички вас, приятели мои, и че имаме възможността да преодолеем това изпитание заедно!
Варна, 2017 г.